На разходка в Бари, Полиано а маре, Матера, Алберобело и Лече
Ден 6 – на път към Антонели, област Пулия
Приготвихме набързо багажа и решихме, за последната си сутрин в района на Неапол, да се възнагарадим с типична италианска закуска в местната сладкарница. Признавам – определено има чар да започнеш деня си с прясно изпечен кроасан с крем и капучино, но ако питате мен – няма ли яйца, не ми го хвалете. Това беше и причината всички останали дни да си приготвяме закуската вкъщи – просто никъде навън не се предлагаха солени опции за хапване, а и не ни се искаше да храним Дари само със захар (още повече, че преди няколко дни за пръв път откри близалките и постоянно настояваше да й купуваме още).
Закусихме и се отправихме към новата ни дестинация, където щяхме да прекараме последните ни три нощувки – очарователна къщичка “труло” в близост до град Монополи, на 50 минути с кола от Бари. Пътят между Неапол и Бари е магистрален и се преодолява за около 2 часа и половина. Пътувахме доста спокойно, въпреки дъжда, който ни заваля, а след като прочетохме няколко пъти една книжка за костенурчето Франклин, Дари заспа в столчето си и се събуди чак на пристигане. (Ако случайно не сте попадали на тези книжки, наистина ги препоръчвам: историите са хубави и поучителни, картинките са симпатични, а самите книжки имат достатъчно текст, за да занимават детето за по-дълго и в същото време са много тънички, което пък ги прави идеални за пътуване).
Пристигнахме до крайната ни точка, селцето Антонели, в ранния следобяд. Природата около нас постепенно се беше променила и вместо лимонови дръвчета, виждахме обширни маслинови градини, планините бяха изчезнали и до където стигаше погледа ни се ширеха златни полета, изпъстрени с макове и красиви лилави цветчета. Очарованието на местността се допълваше от редените каменни оградки на дворовете и старинните бели трули, който изникваха все по-често.
В нашата къщичка ни посрещна възрастно италианско семейство, които, въпреки че не говореха никакъв английски, бяха изключително гостоприемни и ни поканиха на кафе и сладки в дома им. (Аз говоря испански и разбирам около 80 процента от това, което ми казват, но по някаква причина обратното явно не беше валидно и комуникацията ни се състоеше основно от много ръкомахане – типично по италиански 🙂 Трулото беше дори по-хубаво отколкото изглеждаше на снимките – навсякъде около нас имаше само градини и дървета, чувахме как в далечината кукурига петел, а пред къщата ни имаше смокиново дърво, под което закусваме сутрин. Идеалното местенце за бягство от големия град!
Тъй като не искахме денят ни да е минал изцяло в път, веднага се отправихме към Grotte di Castellana – пещера, която се намираше в близост и за която научихме от десетките туристически табели по пътя. На място разбрахме, че има възможност за кратък (50 мин) и дълъг маршрут (1 час и 50 мин), но тъй като бяхме пристигнали малко преди края на работното време, вече се изпълняваше само краткият. Сметнахме, че така е и по-разумно, тъй като Дария надали щеше да издържи цели два часа в пещерата (но пък нямаше да видим Бялата пещера, за която всички коментари в интернет бяха единодушни, че е прекрасна). Обиколката беше интересна, а с Дари се забавлявахме да оприличаваме причудливите форми на сталактитите – страхотно е видиш как въображението на детето ти работи и как вече не е бебче, а малко мислещо и бърборещо човече! Самият маршрут вътре е лек, но е непроходим за количка и съветвам, ако планирате посещение, да предвидите някаква носилка за детето – не навсякъде е безопасно за малки крачета, а й би било доста трудно да се обясни на двугодишно, че не трябва да пипа нищо наоколо.
След обиколката решихме, че искаме да напазаруваме продукти за закуска, но се оказа, че тъй като е неделя вечер, нито един магазин в околността не работи. (Трябваше да го предвидим – в Италия, особено в малките населени места, това е съвсем нормално). В крайна сметка намерихме отворен ресторант, който се оказа много приятен, а възрастният сервитьор се грижеше за нас сякаш ни беше дядо. Толкова бяхме изгладнели, че поръчахме половината меню, а Дари хареса най-много типичната за област Пулия паста orecchiette (в превод означава буквално “малки ушички” – явно заради формата на хапките, в която се прави тази домашна паста).
Ден 7 – Alberobello, Marina di Ginosa, Matera
На следващата сутрин се отправихме към Алберобело – очарователно бяло градче, в което човек сякаш се пренася в някакъв приказен свят. Цялата стара част се състои от традиционните трули – варосани къщички с конусовиден каменен покрив. Смята се, че са се появили през 16 век, когато в местността бил наложен данък върху имотите и, за да го избегнат, хората започнали да строят чрез сухо строителство тези едностайни постройки изцяло от варовик – така къщичката не приличала на постоянна постройка и можела да бъде съборена за час.
Днес градчето е защитено от ЮНЕСКО, но все още има възрастни хора, които продължават да живеят в трулите, а много от тях се отдават на туристи под наем. (Трулото, в което бяхме отседнали ние беше съвсем традиционно, както тези в Алберобело, но собствениците го бяха облагородили – на практика само спалня ни се намираше под купола на къщичката, а останалите помещения бяха в изградената впоследствие пристройка).
Разходихме се по тесните каменни улички, насладихме се на цялата белота около нас, мушнахме се в няколко отворени трули, послушахме уличните музиканти и към обяд напуснахме приказния Алберобело.
Първоначалният план беше да се отправим направо към Матера, но тъй като беше дошло времето за сън на Дари, Тео предложи да се възползваме от възможността за спокойно шофиране и да стигнем до “свода на ботуша”, за да зърнем отново Адриатическото крайбрежие. В началото никак не се зарадвах на идеята му, защото разходката ми се виждаше по-скоро безсмислена – времето беше доста облачно и не бях в плажно настроение. Все пак обаче се съгласих и колкото повече наближавахме курорта Marina di Ginosa, към който нагласихме навигацията, толкова повече небето се изчистваше докато накрая не остана нито едно облаче, а слънцето грееше все по-ярко. Паркирахме колата съвсем близо до плажната ивица и заедно с вече будната Дари се запътихме да видим морето.
В момента, в който отворихме врата на колата обаче, разбрахме защо вече няма облаци – навън духаше безумно силен вятър! Така и така бяхме стигнали до плажа, решихме все пак да пробваме да намерим някъде завет. Много бързо обаче разбрахме, че мисията ще бъде неуспешна – докато бяхме клекнали не беше толкова страшно, но когато се изправихме осъзнахме, че се намираме в нещо като пустинна буря – поривът на вятъра беше толкова силен, че песъчинките се впиваха болезнено в кожата и дрехите ни. Безславно напуснахме плажа, но пък събрахме добри впечатления за вбъдеще – плажната ивица е прекрасна – широка, дълга и с най-ситния бял пясък, който съм виждала. Би било чудесно място за лятна почивка и смятаме да се върнем някой ден (видяхме че има и къмпинг зона за любителите на този вид преживяване).
Качихме се в колата и продължихме към последната ни дестинация за деня – каменния град Матера, който през 2019 година е обявен за Европейска столица на културата, заедно с нашия любим Пловдив. Ако сте в района – не го пропускайте! Градът носи невероятен древен дух, и то не случайно – смята се, че Матера се обитава от 9000 години, което я превръща в третия по ред най-стар населен град в света, след Алепо в Сирия и Йерихон в Палестина. Матера е известна със своите sassi (в превод “камък”) – пещери, изсечени в скалите жилища на древните му обитатели. Гледката от високо е изумителна – сякаш градът просто е изникнал от камъните, а къщите са преплетени една в друга без да може ясно да се разграничи къде започват и свършват отделните жилища – покривът на едната е под на другата и така нататък (феномен, който днес учените наричат “спонтанно строителство”).
В каменния лабиринт са направени туристически маршрути, които превеждат посетителите по уличките и изсечените стълбища. И на тримата ни беше приятно да се катерим нагоре надолу по сградите и не бързахме да се прибираме, като се разхождахме спокойно, хванати за ръка, под меките лъчи на вече залязващото слънце. Макар и оживен, градът носеше някакво почти мистично спокойствие, което не ми се искаше да свършва. Беше прекрасно място за завършек на днешния ден.
Ден 8: Polignano a Mare и Lecce
На следващия ден поставихме рекорд по спане, като почти пропуснахме сутринта и се събухме чак в 11:11! (Тъмнината в трулото явно влияеше особено добре на Дари, предвид, че в София се събужда между 7 и 7:30 сутринта). Хапнахме набързо и решихме, че след вчерашния наситен с обиколки ден, днес заслужаваме малко по-спокойна програма, като се отправихме на плаж към известното градче Полиано а маре. Плажът е малък и изцяло каменен, сгушен между високи отвесни скали, което го прави много живописен. Помързелувахме на камъните, а Дари малко по-малко се примъкваше към водата (която си беше откровено студена), докато накрая просто не я съблякохме и не я оставихме да се мокри заедно няколко английски дечица. След няколко часа усетихме, че тя се изморява и с Тео решихме, че е редно да използваме обедната й дрямка, за да се придвижим чак до “тока на Ботуша”.
След кратка справка в Гугъл се насочихме към град Лече. Нямахме никакви очаквания и градът ни изненада приятно. Паркирахме колата в близост до един парк и прекарахме следващите 2 часа в него, тъй като за пръв път от 9 дни намирахме катерушки и решихме, че е редно Дари да има възможност да поиграе малко повече.
На свечеряване се разходихме из старата градска част – без да търсим туристически обекти, просто ей така. Минахме покрай добре запазен римски амфитеатър и няколко красиви католически църкви,
като в близост до една от тях попаднахме на малка закусвалня, предлагаща пица на парче.
Местенцето се казва Il pizzicotto и се намира на адрес via degli Ammirati 14/d
Lecce, Italy 73100
Самата пица се режеше пред нас с голяма ножица, което много впечатли Дари, а вкусът й беше невероятен! Определено най-добрата пица, която сме яли, не само в Италия! Купихме си бадемови сладки от една малка пекарна и се запътихме към вкъщи, защото навън почти се беше стъмнило.
Ден 9: Бари
Дойде и последният ден от нашето италианско приключение. Полетът ни беше обеден, но си бяхме оставили около час, за да разгледаме набързо Бари. Паркирахме колата на един платен паркинг и се спуснахме към центъра. Реално не успяхме да видим много за времето, с което разполагахме, но частта около замъка ни хареса – малки улички, пълни със сергийки с всякакви шарени нещица, и кафененца. Влязохме в Катедралата, закусихме в едно заведение в близост и поехме към летището.
Беше време да кажем Ciao! на красивата Италия – прекарахме 10 дни, изпълнени с емоции и разнообразни преживявания, изминахме близо 2000 км., научихме нови неща (включително един за друг) и най-вече: изживяхме щастливи, пълноценни мигове с Дари. Тримата, като семейство.
Но колкото и да е прекрасно на път, си тръгвахме с усмивка – с Тео винаги обичаме момента, в който се прибираме у дома. Пък и диванът вкъщи е много удобен за планиране на екскурзии.. само да измислим накъде 🙂
До скоро!
А за да не изпускате следващите ни разкази – харесайте Фейсбук страничката ни!
