Места / Накъде

Доломити: Кортина д’Ампецо

Share this post

Това е трета част от разказа за двуседмичното ни пътешествие из Доломитите. За предишния пост – клик! 

След тридневен престой в къмпинг Tornerai в областта Фриули се преместихме в близост до известния курортен град Cortina d’Ampezzo, намиращ се в Белуно. В района има три къмпинга, които предлагат доста сходни условия  и се намират в непосредствена близост един до друг. Ние избрахме Camping Rocchetta и останахме с много добри впечатления. Това беше най-вълнуващата и динамична част от цялото ни пътуване, тук преживяхме и едно от най-големите приключения за престоя си в Италия, но за това – по-долу 🙂

Camping Rocchetta

Къмпингът се намира на около 2-3 километра от Cortina d’Ampezzo и встрани от главния път. Покрай него минава реката Boite. Местата за престой тук бяха фиксирани – очертани с насип от камъчета – и заплащането беше на базата на място плюс брой къмпингуващи (доста странна ни се видя практиката децата 0+ да се таксуват, но така беше и в съседните къмпинги). Намерихме си приятен парцел с хубава сянка, съвсем наблизо имаше и ток, и вода.

В парцела ни имаше достатъчно място за двете палатки

Баните и другите общи помещения бяха концентрирани в една сграда в близост до рецепцията. Бяха удобни и винаги чисти, въпреки многото хора и някои извънредни обстоятелства по време на престоя ни, за моя изненада нямаше и опашки. Къмпингът беше пълен и, въпреки че местата бяха доста широки, малко ни липсваше уединението и спокойствието от предишното място. Отново ни направи впечатление, че голяма част от хората бяха с кемпери, макар да имаше и много палатки.

До рецепцията имаше малък магазин, който работеше и като кафене (имаше страхотно капучино, прясно изцедени сокове и изпечени на място кроасани), а в съседния къмпинг имаше пицария, в която вечеряхме. Повече за къмпинга тук.

Cortina d’Ampezzo

След като се настанихме и спретнахме лагера вече със самочувствието на врели и кипели в къмпингарския живот, решихме да се разходим из Cortina d’Ampezzo. От къмпинга до градчето се стигаше за около 30 минути с бърз ход, имаше и автобус, спиращ в непосредствена близост.

Градът е много оживен, а заобикалящата го природа е поразителна – във всички посоки се издигат склоновете на Доломитите и се откриват страхотни гледки. Не можеше да не ни направи впечатление и красивата архитектура на сградите – не само на хотелите и обществените сгради, а и на къщите. Централната част представлява пешеходна зона с множество магазини, кафенета и барове, в сърцето на която е разположена красива базилика, построена през XVIII век. Камбанарията към нея се запечата много ясно в съзнанието ми и всеки път си я представям, мислейки за града.

На централната улица се намира и огромен магазин, носещ името La Cooperativa di Cortina и предславляващ шопинг – център на три нива с grossery store, зона за хранене (където пих едно от най-хубавите кафета, които опитах в Италия), зона за книги, сувенири, козметика, играчки и подобни дреболии. Аз лично не съм фен на моловете, но това място ме впечатли много – можех да прекарам часове в хранителния магазин, където беше претъпкано с типични за района италиански деликатеси. Все още сънувам щанда за сирена и колбаси, както и този за хляб! От тук се снабдявахме за храна и за преходите (прошуто, сирене и хляб, с които сглабяхме в движение сандвичи плюс някой пресен плод и малки снакове за Ида).

Минахме през местното туристическо бюро, за да вземем карта и да проучим възможните маршрути, които да направим през следващите дни. Ядохме джелато, разходихме се няколко пъти по главната улица и се наслаждавахме на красотата на околните планини и на сградите около нас. Градчето наистина си заслужава посещение!

Някои непредвидени обстоятелства

След разходката из Кортина се прибрахме по тъмно, сложихме Ида да спи в палатката и, докато разглеждахме картата, започна да вали. Тримата с Еви и Филип се прибрахме в предверието на голямата палатка, разположихме се на столовете и спокойно продължихме да обсъждаме утрешния ден, а дъждът навън се усилваше все повече. Внезапно видяхме, че по пода на предверието започва да нахлува вода и в лека паника започнахме да изнасяме от него багажа. Скоро газехме в десетина сантиметра кална и студена вода, която продължаваше да се покачва. Оказа се, че точно покрай палатката ни се отича река от дъждовна вода и тъй като външният слой не е плътно прикрепен към пода на предверието, нахлува вътре. След като успяхме да спасим багажа (дъждът продължаваше да вали с пълна сила), Филип излезе да огледа положението навън и се оказа, че далеч не сме най-бедстващите в къмпинга. Много палатки бяха изцяло наводнени, близкото корито на една малко поточе, приток към реката, беше преляло и се наложи да дойде пожарна, за да го разчисти и да предотврати по-големи щети.

За щастие в спалното помещение беше сухо и Ида спеше невъзмутимо. Не ни оставаше нищо друго освен да си легнем с надеждата, че няма да ни намокри през нощта. Еви реши да се пренесе при нас от малката палатка, тъй като тя беше разположена на по-неблагоприятно място.

Събудихме се сухи, но лагерът ни беше с краката нагоре и стана ясно, че следващите няколко часа ще трябва да се занимаваме с възстановяването му. Наложи се да свалим вътрешното помещение на палатката, за да измием добре пода от калта, имахме и други пострадали вещи (една от джапанките на Еви безвъзвратно изчезна), но все пак се отървахме леко. Доста хора се изнасяха, част от местата за къмпингуване бяха отцепени с ленти и кипеше трескава дейсност по възстановяване на щетите навсякъде. Бяхме изключително впечатлени колко бързо реагира персоналът – при нас скоро дойде човек с камионче, пълно със ситни камъчета и насипа по разкаляните места, така че да не газим в локви. Общите помещения бяха затрупани с кални дрехи и всякакви други вещи, но тъй като се чистеха непрекъснато, бяха в доста изряден за ситуацията вид. Ида обикаляше наоколо с гумените си ботуши и непромокаеми дрехи и се радваше на багера и локвите.

Към обяд бяхме вкарали нещата в ред и решихме, че не трябва да пропускаме целия ден, а по най-бързия начин да се приготвим за преход и да изберем къде да отидем. Заради късното тръгване се спряхме на Tre Cime di Lavaredo – едно от най-известните места в района и в Доломитите изобщо. И добре, че го направихме – този преход беше може би най-хубавият за целия ни престой! Набързо приготвихме раниците с малко дрехи, храна и карти на района и се натоварихме на колата. Ида толкова се беше изморила от динамичната сутрин, че буквално заспа в ръцете ми докато я кърмех и така спяща я прехвърлих в столчето, което значително улесни подготовката.

Tre Cime di Lavaredo

Tre Cime di Lavaredo се намират в едноименния национален парк и представляват група от три върха (най-високият от които е близо три хиляди метра!), образувани от доломитни скали. До края на Първата световна война върховете са формирали част от държавната граница между Италия и Австрия, а днес разделят две от италианските провинции – Южен Тирол (където мнозинството от населението е немскоговорящо) и Белуно. Затова на много места в района можете да срещнете и надписи на немски език, а самите Tre Cime di Lavaredo са известни още и като Drei Zinnen (Трите Зъбера). Ние разговорно ги наричахме помежду си “трите комина” 🙂

Туристическите маршрути наоколо са много, но с оглед на малкото време, което ни оставаше от деня и наличието на тодлър в компанията, ние избрахме най-популярният и лесен вариант да се видят Tre Cime di Lavaredo – кръгов маршрут с изходна точка паркинг в непосредствена близост до върховете, който ги обикаля от всички страни. 

Качихме се с колата до паркинга в близост до Rifugio Auronzo – хижата, намираща се съвсем близо до Cimma Piccola – най-малкият и най-източно разположен от трите върха. До там стига един от построените на най-голяма височина асфалтирани пътища в Европа и за удоволствието да минете по него трябва да платите тол такса от 30 евро. Подробности: тук. Ако не разполагате с кола, друг вариант са автобусите, които тръгват от центъра на Cortina d’Ampezzo. Разбира се, може да изберете вместо да използвате пътя, да хайквате от някоя по-ниска точка (повече информация на английски може да видите тук) и така да си спестите този разход, но за нас беше невъзможно при тогавашните обстоятелства. Всичко написано до тук важи за летния сезон, от октомври до края на май пътят е затворен.

Пътуването с кола от къмпинга до паркинга ни отне около час. Разстоянието не е дълго, но пътят е с доста завои и не позволява бързо шофиране. Ида се събуди докато плащахме тол таксата и последната част от пътя Филип шофираше много внимателно, за да не ѝ прилошее. Тръгнахме да хайкваме доста късно, около 15 часа следобед, когато повечето хора вече се връщаха към колите, с нагласата, че е възможно да не правим цялата обиколка, а да решим да се върнем по същия път, ако времето напредне.

Кръговият маршрут започва от Rifugio Auronzo и е с обща дължина около 10 километра, но се минава сравнително бързо, защото денивелацията е незначителна (под 500 м за цялото разстояние). Пътеките са маркирани безпогрешно (номерата им са 101 и 105). По пътя се преминава през още три хижи, от които можете да се снабдите с храна и вода. Преходът е много лесен и приятен, а в същото време гледките наоколо са изключителни! Повече информация за маршрута тук. 

Първата отсечка – между Rifugio Auronzo и Rifugio Lavaredo – представлява доста широк и равен път, по който дори видяхме няколко семейства с бебешки колички! Ние, разбира се, бяхме с любимата ни ергономична раница – аз носех Ида на гръб, докато Филип носеше багажа.

На Rifugio Lavaredo спряхме за кратко да хапнем, тъй като целия ден до момента бяхме на крак и нито бяхме закусвали, нито обядвали стабилно. Голяма част от туристите стигат само до тук и се връшат обратно към колите, така че това е най-оживената част от маршрута.

Тъй като ние минахме първата отсечка много бързо, решихме да продължаваме напред. След хижата пътят се стеснява и следва кратко изкачване до Forcella Lavaredo, откъдето се открива страхотна гледка към северните склонове на Tre Cime и долината под тях. Това е най-високата точка от маршрута.

Когато стигнахме до това място, и тримата с Филип и Еви бяхме вече в истинска еуфория от красотата наоколо, а Ида също беше в доста добро настроение (особено след като я прехвърлих отпред в раницата и я накърмих). Времето беше променливо – ту слъчево, ту облачно с лек дъжд, но като цяло не предвещаваше сериозни превалявания или буря. Вече имахме видимост върху голяма част от оставащия маршрут и твърдо решихме, че няма да се връщаме, а продължаваме напред към следващата хижа, до която води дълъг траверс в западна посока. Освен величествената гледка на трите огромни масива до нас, във всички посоки виждахме нови и нови части от планината, които спираха дъха ни с красотата си.

Rifugio Locatelli се намира доста по-далеч от Tre Cimme от останалите две хижи и предлага най-панорамен изглед към тях (от тук е снимана и заглавната снимка на поста).

Мястото е наистина невероятно, защото стигайки до там можете да надникнете и в съседната долина, която се оказа напълно различна от каменистия пейзаж, през който вървяхме цял следобед – много по-зелена, с красиви малки езера, които предизвикаха възторг у Ида. Тук останахме повече време, поздравихме се с по чаша вино за хубавия преход и направихме много снимки докато Ида ентусиазирано се катереше по скалите наоколо. Цялата идилия беше съпроводена с далечния звук на звънците на стадо крави, пасящи в ниското и малко съжалих, че не сме подготвени да останем за нощувка в хижата, както много от хората, които заварихме на мястото.

Към 17.00 часа тръгнахме през долината под северните склонове на Tre Cimme в посока на паркинга. Втората половина на прехода се оказа с по-сериозна денивелация, но все пак я минахме сравнително бързо, защото Ида заспа в раницата и не се налагаше да спираме често, което обичайно правим, когато е будна. По пътеката нямаше почти никой, едва към края срещнахме двойка младоженци (жената беше с булчинска рокля и планинарски обувки!) и фотографът им, които правеха снимки на фона на залязващото слънце. Минахме и покрай стадо крави, Ида се събуди тъкмо навреме да ги види и много ги хареса.

Заобиколихме върховете от другата им страна и, след едно последно плавно изкачване, се озовахме на паркинга. И тримата с Филип и Еви бяхме превъзбудени и никак не ни се прибираше –  съжалихме, че нямаме повече храна, за да останем да вечеряме покрай колата и да се насладим на гледката на залязващото слънце. Забелязахме, че доста хора се готвят да нощуват в колите или кемперите си, паркирани наоколо и им завидяхме за добрата идея.

Пътят до лагера мина леко, прибрахме се вече по тъмно и много доволни седнахме да вечеряме в пицарията на съседния къмпинг. Благодарение на късната втора дрямка, Ида беше пълна с енергия и в много добро настроение.

Laggo di Sorappiss

След доста спорове бяхме решили на следващия ден да направим преход до Laggo di Sorappiss – езеро високо в планината, известно с невероятния, почти сюрреалестичен син цвят на водите си. Още щом го видях за пръв път на снимка в някой от пътеводителите, бях сигурна, че задължително искам да го посетим. Езерото се оказа точно толкова впечатляващо на живо, но пътят до там не беше никак лесен и заради някои наши лоши решения този ден брахме големи тревоги и се прибрахме много късно, смазани от умора. Въпреки че двамата с Филип се имаме за опитни планинари, това ни беше добър урок, че в непозната обстановка човек трябва да е двойно по-предпазлив.

Планът беше да вземем един от лифтовете от Cortina d’Ampezzo, който да ни изкачи до платото Faloria, а от него да се прехвърлим на съседния планински масив – Sorappiss и да се спуснем към езерото. За връщане планирахме да използваме обиколен маршрут, който да ни изведе отново на станцията на лифта и от там да се спуснем пеша до градчето (тъй като очаквахме да се върнем привечер и лифтът да не работи по това време).

Денят започна добре – тръгнахме пеша към града, напазарувахме набързо провизии за през деня и се насочихме към лифта. В Доломитите повечето лифтове представляват гондоли – една голяма кабина, която се движи на определен интервал – и този не беше изключение. Кабината набра бързо височина и за двайсетина минути с едно прекачване на междинната станция бяхме горе на платото. От тук се откриваше прекрасна гледка към градчето и отсрещните планини.

С тревога обаче забелязахме, че вече наближава 12 часа и тръгнахме бързо нагоре – първата ни спирка беше близката хижа, на която планирахме да разпитаме да маршрута, който сме избрали. Малко ни притесняваше, че нямаме ясна представа за продъжителността му, както и каква е степента на трудност на някои от участъците, маркирани на картата като Via Ferrata.

През зимата тук е раят на скиорите и до хижата се движехме по ски писта – наклонът беше доста стръмен, но теренът беше лесен за ходене. Показахме на хижарите от къде смятаме да минем и те ни увериха, че маршрутът е проходим дори за човек с бебе на гръб, а участъците, маркирани като Via Ferrata, са просто допълнително осигурени с въжета , но нямаме нужда от екипировка за тях. Поехме по пътеката, която започна да слиза към седловината между двете планини и скоро стигнахме до разклона, на който се разделяха прекия път към езерото през билото на Sorappiss и обиколната пътека, която заобикаля целия масив.

Още на пръв поглед първата ни се стори твърде опасна – започваше като траверс по доста стръмен сипей и нагоре се губеше между скалите. Въпреки уверенията на хижарите, решихме да не рискуваме с Ида по този път и да изберем обиколния и за отиване. До тук добре, но следващото решение беше голяма грешка – Еви искаше да опита нещо по-екстремно и да вземе краткия маршрут, така че се разделихме с уговорката да се срещнем на езерото. Очаквахме тя да стигне първа и да ни изчака.

Тримата с Филип и Ида тръгнахме наляво по пътеката. Тя също представляваше траверс, подсичащ склона под Sorappiss, но беше доста лесна и приятна за ходене. Скоро Ида заспа в раницата и ние се наслаждавахме на лекия маршрут и красивите гледки, които се откриваха от лявата ни страна.

След около 40 минути ходене стигнахме до кратко изкачване и се озовахме на портата към съседната долина, която трябваше да прекосим, за да стигнем до мястото, от където да се спуснем към езерото. Тук се натъкнахме на първите въжета, опънати на един участък с по стръмни скали. Преминахме ги без проблем и се спуснахме в долината (оказа се, че прекият път, който траверсира над нея, е недостъпен поради срутване на скали и трябва да загубим доста височина, за да продължим). По пътя видяхме огромен планински козел с красиви извити рога, който пасеше на няколко метра от нас.

По тази пътека имаше още два участъка, маркирани като Via Ferrata и с нетърпение очаквахме да ги видим. В долината срещнахме семейство с дете на около 5-6 години, които се връщаха от езерото и ги разпитахме за пътя напред, Увериха ни, че следващите ферати са дори по-лесни и няма от какво да се притесняваме. Започнахме отново да се изкачваме, за да компенсираме загубената височина и така и се оказа – първата беше просто въже, опънато до доста тясна част на пътеката, а втората беше на едно по-стръмно изкачване, но и двете бяха напълно проходими за нас. Отново срещнахме един от обитателите на планината – този път красиво младо животно, което изникна на пътя ни и успяхме да снимаме.

След като взехме второто изкачване, пред нас се откри долината, в която се намираше езерото. Над нея се извисяваха стръмните склонове на Sorrapiss, по които според картата се спускаше пряката пътека и за момент се поздравих с решението да тръгнем по дългия път и се зачудих как ли се справя Еви, която още не се беше обаждала. Започнахме да слизаме по пътеката, която беше доста тясна и стръмна, и скоро в ниското се появиха сините води на езерото, които точно като на снимките имаха нереален тюркоазен цвят. Виждаше се и близката хижа.

Притеснени забелязахме обаче, че езерото ще се падне доста по-ниско от очакваното и пътят до там ще се окаже по-дълъг, отколкото мислехме. Вече беше около 15 часа, но тъй като опитите да се свържем с Еви бяха неуспешни, нямахме друг избор, освен да продължим. Няколко минути по-късно тя се обади и се оказа, че едва сега е преодоляла един труден участък от изкачването и ще започне да слиза към езерото. Вече сериозно се замислихме как да действаме и решихме да разпитаме на хижата дали няма алтернативен начин да слезем надолу до друго населено място и от да хванем някакъв транспорт.

След около 45 минути слизане и кратко изкачване нагоре стигнахме до разклон, на който се разделяха пътеките за езерото и хижата. Поехме към хижата и към 16.00 бяхме там. На хижата беше много оживено, оказа се, че много хора идват тук по друг маршрут, който започва от Passo Tre Crochi и от там можем да хванем транспорт до Cortina d’Ampezzo, но последният автобус е в 17,30. Вече бяхме доста изморени, тъй като почти не бяхме почивали по време на прехода, хапнахме набързо и зачакахме Еви. Тя пристигна около час след нас и стана ясно, че не можем да разчитаме на автобусите. Тук направихме следващата си грешка, защото вместо да се спуснем към Passo Tre Crochi и да търсим алтернатива за прибиране от там, решихме, въпреки късния час, да се връщаме по същия път. В последствие се замислих, че можехме да проверим и за места за спане на хижата, но беше твърде късно.

Тръгнахме на обратно и въпреки че се стремяхме да напредваме максимално бързо, за да успеем да се прибрем по светло, стана ясно, че няма да успеем. С Филип се редувахме кой да носи Ида и без почти никакво спиране се изкачихме обратно до съседната долина, прекосихме я и стигнахме до траверса към мястото, на което се разделихме сутринта. И тримата бяхме много изморени, а за лош късмет времето започна да се разваля и в далечината се заформяше буря.

Дъждът не ни притесняваше, защото имахме якета и дъждобрани, но заради  потенциалните гръмотевици решихме да се спуснем максимално ниско и минахме не по пътеката, подсичаща склона, която използвахме по-рано през деня, а по тази, минаваща по-надолу в равнината. Около 19,30 ч. Ида заспа в раницата, а ние продължавахме да ходим. Така и не ни заваля дъжд, но няколко гръмотевици паднаха на осезаемо близко растояние до нас и ни изплашиха доста. В този момент бях много ядосана на себе си, че позволихме да попаднем в такава ситуация – не можехме да спрем и да изчакаме лошото време, защото имахме още много път, така че просто продължихме напред. За щастие скоро вятърът отнесе буреносните облаци в друга посока и когато стигнахме до лифта времето се беше успокоило.

Лошото беше, че часът вече минаваше 21 вечерта, започваше да се стъмва, а на нас ни предстоеше слизане пеша до Cortina. Тук ни очакваше следващата неприятна изненада – пътеката, която щеше да ни отведе долу и която на картата беше маркитрана като лесна, се оказа стръмна и хлъзгава от скоро падналия дъжд. Нямахме никакъв избор, така че започнахме да слизаме по нея. В началото вървяхме покрай ниски храсти и клек, а със спускането влязохме в гората. Виждахме светлините на градчето далеч под нас. Скоро извадихме и челниците и след около 2 часа сериозни усилия се озовахме вече в ниското и излязохме на черен път. И тримата бяхме на предела на силите си, за щастие Ида спеше непробудно и поне не трябваше да се съобразяваме с нея. Черният път ни изведе до крайните къщи на градчето и виждайки първите улични лампи се зарадвахме неимоверно. Беше доста странно да минем по осветените улици, още пълни с туристи в този си вид и след преживяванията през деня. Трудно ми беше да повярвам, че само преди 12 часа сме се качили на лифта. Останалият един час до палатката беше много труден, но поне вече се намирахме в цивилизацията и бяхме спокойни, че рано или късно ще се приберем успешно. Легнахме си не по-рано от 1 часа след полунощ, безкрайно благодарни, че имахме късмет да се приберем живи и здрави въпреки лошото планиране и мъките през деня.

Това беше последната ни нощувка в Camping Rocchetta. На следващия ден Ида ме събуди рано – рано и за последно се разходихме из къмпинга. 

Не без известна доза съжаление събрахме лагера и потеглихме в посока на следващата ни и последна за Италия спирка – подножието на връх Мармолада и къмпинга Romantic Village Malga Ciapela. Със сигурност бихме се върнали в Cortina d’Ampezzo при първа възможност – районът предлага още много страхотни места за посещение. Препоръчвам го силно за къмпинг с деца – има достатъчно варианти за лесни и достъпни маршрути, останахме с чудесни впечатления от къмпинга, а градчето също предлага доста забавления, така че при възможност можете да останете поне седмица, за да се насладите на всичко.

Съжалението ни, че напускаме това страхотно място бързо се изпари, когато пристигнахме в следващия къмпинг, който ни стана абсолютен фаворит от всички посетени по време на пътуването. Последните дни в Италия прекарахме по-лежерно и с удоволствие си припомням за тях. Очаквайте финалната четвърта част на разказа скоро в блога!

Author: Вики

Запален планинар, колоездач, начинаещ скиор, обичам да прекарвам времето си в планината и зиме, и лете. Харесвам хубавата храна и вино и обожавам да пия качествено кафе! Обичам книгите и музиката, както и да пътувам със семейството си. Майка съм на красиво едногодишно момиченце на име Ида.

1 comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

Related stories

Доломити: От подножието на връх Мармолада до крайбрежието на Хърватия

Пътеводител на заведенията във Варна (подходящи за деца)

%d bloggers like this: