Как си представяте перфектната лятна ваканция? За мен тя включва три неща: приятна компания, природа и спокойствие. Дали ще е на морето или в планината не е определящо, обичам и двете по равно. Това лято изживяхме една такава почивка – прекарахме седмица с наше приятелско семейство в Родопите, на изключително красиво място, откъснати от забързаното ежедневие и мобилните комуникации и в почти пълно уединиение.
С Филип нямаме навика да организираме отдалеч ваканциите си, но това пътуване бяхме планирали още от пролетта, когато моята приятелка Мира ми предложи да се присъединим към тях, защото описанието на мястото веднага ни грабна. Ето и повече за него:
Вила Перика
Вила Перика се намира в Западните Родопи, на около 5 км. от с. Борино. Къщата е разположена в долината на р. Кастракли и в близост до хижа Орфей. Околността е много живописна – зелени ливади, заобиколени с високи борови гори.
Ъпдейт от 2020 г.: това лято установихме, че пътят след Борино е асфалтиран (преди беше черен) и в района имаше повече хора, но въпреки това остава достатъчнпо усамотено и приятно 🙂
Вилата разполага с два етажа, на първия от които има добре оборудвана кухня и голяма маса за хранене, а на втория – две спали и баня. Мястото е чудесно за настаняване на две семейства с деца. Нашите бяха общо 3: Ида, нейната връстничка Елия и 7-годишният Виктор, но и по-многодетни семейства биха се чувствали комфортно 🙂 Къщата беше добре поддържана, чиста и спретната.
Най-хубавата част от мястото обаче е дворът – много просторен, равен и идеален за тичане, а за пълен разкош – реката минава през средата му. Тъй като е плитка и съвсем безопасна, децата почти не излизаха от нея. Ловът на жаби беше забавление номер едно и за тримата! Снимки от самата дейност липсват, тъй като малките бяха голи почти през цялото време.
Освен вътрешната кухня, мястото разполага и с барбекю, което ние ползвахме всяка вечер. Или по-точно, мъжете приготвяха храната, докато ние с Мира си почивахме и наглеждахме децата 🙂 Към вилата има и малък изкуствен водоем, на който може да се лови риба. За съжаление това лято не бяха успели да зарибят с пъстърва и се снабдявахме с прясна такава от друг рибарник в околността (с любезното съдействие на хижарите), но децата се забавляваха изключително много с въдиците и такъмите. Е, хванахме една дребна каракуда, която освободихме почти веднага.
Времето си прекарвахме основно в разходки по околните поляни и в гората. За голям късмет намерихме чудесен малинак, от който беряхме невероятни количества малини! Не липсваха и боровинки, а тук-таме и горски ягоди. Ида и Елия много се забавляваха да вървят по пътечките през гората и да се преструват на прилепи, които търсят плодове.
Пресеченият терен е част от забавлението
Наслаждавахме се максимално на дългите августовски дни. Вечер децата играеха до късно на двора докато не станеше време за хранене. В цялата околност няма мобилен обхват, така че можехме напълно да се отдадем на момента и да се откъснем от всичко. Разменяхме по някоя дума само с хижарите и краварите, които всеки ден извеждаха стадата по пътя край къщата.
Магаренцето от снимката понесе значително “къпане” и обгрижване от Ида и Елия 
Готови за лов на жаби с кепчета и гумени ботуши, вечер ставаше доста хладно
С Филип се възползвахме от възможността приятелите ни да се грижат за Ида и направихме страхотен кръгов маршрут с колелата: по пътя, минаващ пред къщата, през село Грохотно и след това обратно към изходната точка по поречието на Кастраклийската река, която образува стръмно дефиле в планината. Местността е защитена и носи името Резерват Кастракли. За наша изненада се оказа, че през нея минава тесен асфалтов път, по който се движихме във втората част на маршрута. Въпреки че изкачването е стръмно, го минахме доста бързо заради по-гладката настилка. Дефилето беше наистина впечатляващо и решихме при следващо посещение да заведем и децата на разходка в резервата. Общата дължина на маршрута беше около 26 км. и ни отне точно 3 часа каране.
Близо до къщата се намира архитектурният паметник Кемеровия мост, датиращ от римско време. Смята се, че е бил част от стар римски път, а през Средновековието е свързвал тракийската низина със Солун. Планирахме да го посетим, но след като Филип отиде до там с колелото, се отказахме. Оказа се, че пътят минава през няколко кошари с добитък (да, буквално през тях!), пазени от кучета, а около самия мост е силно обрасло с храсталаци и тръни. Не точно подходяща дестинация с малки деца, но на снимките изглежда красив.
Дяволското гърло и Триградското ждрело
Разглеждайки туристическите брошури в къщата, споделих на останалите, че никога не съм влизала в пещера. Всички бяха потресени от тази новина и решихме бързо да поправим пропуска като отидем до някоя от пещерите в района. Наблизо са Ягодинската и Дяволското гърло и след кратко колебание решихме да посетим втората, за да комбинираме с ходене до село Триград, а и защото ни се стори по-лесно достъпна с децата. Преживяването беше вълнуващо за всички, особено за Ида, както ще прочетете по-долу.
Тръгнахме малко преди обяд по черния път до Борино и от там поехме по асфалта към Триград. Пътят е красив и живописен, а ждрелото на реката – много впечатляващо!
Подминахме отбивката за пещерата и продължихме към Триград, където смятахме да обядваме. Седнахме в ресторанта към комплекс Аркан хан и въпреки че храната не беше нещо особено, мястото ни хареса, откритата част е много приятна. Наблизо има и конна база, носеща същото име, където можете да се възползвате от уроци по езда. Ние се отбихме само да погледаме кончетата, а децата не пропуснаха и тук да поджапат в реката.
Върнахме се с колите към Дяволското гърло, но щом паркирахме, се оказа, че тъкмо сме изпуснали групата, влязла на обиколка и трябва да изчакаме до следващия кръгъл час, тъй като посещението става само с екскурзовод. Децата вече бяха много нетърпеливи и постоянно говореха как ще влизаме в пещерата. Купихме билети, взехме си по едно кафе и зачакахме. Ако и вие имате намерение да посетите пещерата, имайте предвид, че през лятото е отворена от 10 до 17 ч., а през зимата – от 10 до 16 ч. и турове има на всеки кръгъл час. За възрастни посещението струа 5 лв., а за деца от 7 до 16 г. – 3 лв. За най-малките е безплатно. Обиколката продължава около 30-40 минути.
С наближаването на 16.00 ч. се събра доста голяма група хора, наредихме се близо до входа и приготвихме връхните дрехи, защото вътре е доста студено (около 8 градуса според информационните табели). Предвидливо си бяхме обули туристически обувки и съветвам да направите същото, ако планирате посещение – на места е мокро и хлъзгаво. И двете с Мира бяхме взели и ергономичните раници в случай, че се наложи да носим малките, и добре че! Без раницата по всяка вероятност изобщо нямаше да видя пещерата, защото изненадващо за нас, след като влязохме в тунела, Ида се изплаши и се разплака. Целият ентусиазъм, който бликаше от нея до преди минути, се изпари и бях на косъм да излезем. Предложих да я гушна в раницата и с увещания, че ще видим къде живеят прилепите, спасихме положението и разходката продължи. В такива моменти се убеждавам, че макар вече да не е ежедневие, “бебеносенето” продължава да е много полезно и в тодлърската възраст.
В началото на обиколката се влиза през изкуствено прокопан в скалите тунел, по който се стига до основната галерия, на дъното на която се излива реката. Екскурзоводът ни разказа, че пещерата е много млада и заради това в нея няма да видим обичайните образувания като сталактити и сталагмити. За сметка на това обаче, Дяволското гърло има една от най-големите зали от българските пещери и в нея се намира най-високият подземен водопад на Балканите. Името на пещерата идва от поверието, че каквото и да повлекат речните води в пещерата, от долния край излиза само вода, а според една от легендите, това е пещерата, през която Орфей е слязъл в царството на мъртвите, за да търси своята любима Евридика. Тук можете да видите няколко добри фотографии на Дяволското гърло.
След краткото представяне на екскурзовода, продължихме по тунела и скоро стигнахме до основната галерия, която буквално ме остави без дъх! Не бях подготвена за мащаба на гледката, а бученето на водата някъде далеч в ниското и водните капки из въздуха създаваха невероятна атмосфера. Ида вече се беше успокоила, гушната в мен, и облегнати на перилата, разглеждахме наоколо. За нейно щастие наоколо хвърчаха десетки прилепи 🙂
Туристическият маршрут в пещерата е изцяло обезопасен и има изградени перила и стълби, както и поставено осветление. След галерията имате две опции: да се върнете по същия път, по който се слиза до нея (не повече от 10 минути бавен ход и съвсем малко стъпала нагоре) или да продължите напред и да излезете от естествения вход на пещерата, където се влива и реката, до който обаче водят много на брой и много стръмни стълби. Тъй като Ида така или иначе беше в раницата и ние искахме да видим пещерата и нататък, продължихме напред. Изкачването наистина е стръмно и въпреки че аз лично съм в чудесна физическа форма, с 12 килограмата отгоре ми се видя трудничко 😀
Видяхме малка част от подземния водопад, но това, заради което наистина си струваше, беше изходът на пещерата. Да видиш как слънчевите лъчи проникват вътре, е наистина прекрасно! За наше забавление Ида започна да крещи, че не иска да излиза и иска още в пещерата 😀
Мястото, на което реката навлиза в пещерата, е много красиво, така че ви съветвам да не го изпускате и дори да вземете “пътя на пенсионера” (така екскурзовода шеговито нарече опцията за връщане през пещерата), да се отбиете, за да го видите. След като разгледахме наоколо, излязохме по пътеката на асфалтовия път и след един завой стигнахме до колата.
През останалото време от престоя ни активно практикувахме “нищоправене”. За мен е огромно удоволствие да наблюдавам как децата се ангажират в свободна игра на открито и винаги се радвам, когато има условия за това.
Дните се изнизаха неусетно и дойде рожденият ден на Филип, когато щяхме да пътуваме наобратно. Разбира се, имаше торта, сглобена с подръчни материали – диви малини, шоколад и много масло от местната мандра, от които се получи чудесно брауни. След многократно духане на свещичката от малки и големи, се заехме с багажа и ранния следобед потеглихме към София. Както на отиване, така и на връщане пътят с Ида мина много добре и изобщо това лято съм обнадеждена, че прескочихме най-тежкия период с пътуванията в кола.
Мястото толкова ни хареса, че със сигурност ще се върнем отново, за да се потопим в тишината и спокойствието на Родопите.
А ако не искате да пропускате и следващите ни пътувания – харесайте страничката ни във Фейсбук!
