След като събрахме лагера и се сбогувахме с Cortina d’Ampezzo (три дни на това страхотно място определено не ни стигнаха и бихме се върнали с удоволствие там!), потеглихме към местността Malga Ciapela и последния къмпинг, в който щяхме да отседнем в Алпите – la Marmolada Caravan & Camping Resort. Карахме около час и половина през планината и пристигнахме в подножието на Marmolada – най-високият връх в цяла Италия. Къмпингът се намира точно под него и гледката към отвесните склонове на върха е поразителна. От палатката имахме и пряка видимост към гондолата, която се изкачва до Мармолада.
La Marmolada Caravan & Camping Resort
Вече бяхме натрупали добър опит с къмпингите и въпреки това бяхме много впечатлени, когато се настанихме в този – не случайно Филип държеше да се върне тук след първото му посещение преди 10 години. Къмпингът разполага с няколко зони – такива за каравани и кемпери с фиксирани места и една огромна ливада за палатките, на която къмпингуващите могат свободно да избират къде да бивакуват. Двете са разделени от поток, който се спуска от склоновете на планината и се влива в голямата река, минаваща съвсем наблизо през долината.
Общите помещения на къмпинга се намират в една централна сграда – на първия етаж са баните, тоалетните, пералното и помещенията за миене на съдове, а на горния етаж е рецепцията на къмпинга. Предверието на банята беше много красиво и уютно – с много естествени материали – камък и дърво, живи цветя, книги, които можеш да вземеш за четене и стара печка в центъра, която при студено време нагрява каменните пейки. Имаше и детски кът за преповиване с малка мивка, която стана любима атракция за Ида.
В зоната за палатки не се допускат коли, което въпреки че ни причини леки неудобства, ми хареса – можех да оставя Ида спокойно да обикаля цялата поляна. Ние избрахме място, намиращо се близо до паркинга и така имахме лесен достъп до колата, където стояха хранителните ни продукти. Имахме на разположение голяма маса с две пейки, което беше много удобно за готвене и хранене.
В къмпинга има много приятно заведение, което сутрин функционира като кафене, а през деня и вечер – като пицария и бар. Край реката бяха сложени шезлонзи на разположение на къмпингуващите, а на две места имаше и барбекюта, които могат да се ползват след предварителна заявка.
Първият ни следобед премина в установяване на лагера и пазаруване в най-близкия магазин (намиращ се в един хотелски комплекс близо до лифта, на може би половин километър от къмпинга). За пръв път се намирахме на по-голямо разстояние от съседните градчета, но това се компенсираше от страхотните условия в къмпинга и прекрасната местност. Прибирайки се обратно при палатка, забелязахме, че имаме нови съседи – голямо семейство с деца на всякаква възраст – от тийнейджъри до няколкомесечно бебе, които разпъваха палатка с огромни размери. На следващия ден се запознахме с тях и се оказаха много симпатични, а аз бях супер впечатлена колко са организирани.
Alleghe
След последния ни дълъг и малко злочест преход, за който разказах в предишния пост, и тримата с Еви и Филип чувствахме, че можем да си дадем малко почивка и да се насладим на по-спокойно прекарване последите дни. Решихме на сладващия ден да пропуснем ходенето в планината и вместо това да посетим близкото градче Alleghe. Мястото е популярна туристическа дестинация заради красивата комбинация от надвисналите над него склонове на Monte Civetta и езерото, около чиито брегове е разположен градът. През зимната градчето функционира и като ски – курорт.
Разходката беше наистина приятна и отпускаща – повървяхме по брега на езерото, ядохме много вкусно джелато и напазарувахме от близкия супермаркет. Градчето е красиво, повечето фасади са добре поддържани и накичени с цветя. Единственото неприятно нещо беше големият поток от коли по тесните улички. Почти невъзможно е да се намери свободно място в центъра, затова ние оставихме колата на паркинга на лифта.
На връщане Ида заспа в колата и Филип остана при нея, докато ние с Еви се заехме да приготвяме храна за вечеря. В този момент обаче сипна проливен дъжд и трябваше бързо да спасяваме всичко, което бяхме оставили на открито. С Еви се измокрихме доста, но поне Ида и Филип бяха на сухо в колата. За пореден ден ни валя надвечер въпреки хубавото време през деня и вече свикнахме, че това в Доломитите е обичайно за летния сезон. След дъжда въздухът стана кристално свеж, а околните склонове бяха обвити в мъгли и много красиви.
Наслаждавахме се на гледките, приготвяйки вечерята, а след като се събуди, Ида се сприятели със “съседските” дечица от палатката до нас и ние също се заговорихме с родителите. Бях страшно впечатлена от тях – представяте ли си трима възрастни (както и предпожихме, най-голямото момиче се оказа сестра на жената), пътуващи по къмпинги с общо осем деца?!
Отново на преход и сбогуване с планината
Следващият ден ни беше последният, в който можем да направим преход преди да се отправим към крайбрежието на Хърватия. Отхвърлихме варианта да се качим с лифта на Мармолада, защото според думите на Филип, горе нямаше да можем да продължим с Ида на гръб и щяхме да си останем само с разходката с гондолата. Макар малко да съжалявам, че пропуснахме гледката от високо, повече искахме да направим истински преход. Решихме да бъдем максимално организирани и да тръгнем рано, опитвайки се да избегнем влошаването на времето, което по прогноза щеше да настъпи в ранния следобед. За маршрут избрахме един от започващите от къмпинга – пътека 610, изкачваща се нагоре в долината Valle Ombretta и близката хижа – Rifugio Falier. Надявахме се от хижата да продължим към един от двата прохода – Passo Ombretta или Passo di Ombrettola, да се качим до горе и след като се насладим на гледката, да се върнем по същия път.
Екипирани с дрехи и храна, около 9,30 ч. тръгнахме по пътеката. Маршрутът започва с широк асфалтиран път (по който обаче преминаването с коли е забранено) и съвсем плавно изкачване. Скоро стигнахме до разклонение, където можехме да изберем по-пряката пътека или по-обиколен маршрут и тръгнахме по първата. Филип носеше Ида на гръб, движехме се сравнително бързо и набирахме височина над долината. Част от пътеката минава над отвесни скали, но е заравнена и обезопасена с парапети, има изградени и мостове на някои участъци, така че е лесна за ходене.
След около час стигнахме до местността Malga Ombretta и спряхме за кратка почивка. Край пътеката има малка къщичка, в която можете да се отбиете за храна и нещо за пиене – собствениците имат мандра наблизо и предлагат сирена, сметана и други млечни продукти.
Продължихме нагоре към следващата ни спирка – Rifugio falier. Изкачвахме се още около 45 минути. В дясно от нас се издигаха склоновете на Marmolada и макар самият връх да не се виждаше, черните отвесни скали бяха достатъчно впечатляващи. Вдясно се простира широка долина – Valle Ombretta, в която се намира географският център на Доломитите. Напред вече виждахме двете порти, между които трябваше да изберем крайната си цел за деня, и върхът помежду им – Cime Ombretta.
Хижата се вижда като малко сиво квадратче в подножието му
Беше вече почти обяд и спряхме, за да хапнем. Хижарите отглеждаха кокошки и кози и Ида се впечатли много от едно малко козленце, което обаче не търпеше да го галят и леко я подбутна с рогца и събори на земята. Сцената беше много смешна и мила.
След като разпитахме за маршрутите, избрахме дясната като по-лесно достъпна и по-близка и потеглихме към нея. След известно време пътеката започна да става по-камениста и се появиха характерните сипеи, с които вече бяхме свикнали.
На едно място Еви се отдели от нас с мисълта, че скоро пътечката, по която тръгва, отново ще се слее основната, но се оказа, че нейният маршрут минава доста по високо по сипея и спряхме да я виждаме. Времето започна да се влошава, а над прохода надвиснаха облаци, но ние продължавахме бързо да се изкачваме нагоре с надеждата да успеем да го стигнем преди да започне да вали. Вече бяхме доста високо и в далечината зад нас се виждаха склоновете на Monte Civetta.
Около 13 часа следобед ни оставаха може би около 50 м. денивелация и не повече от 300-400 м. до портата, когато усетихме първите капки дъжд. Спряхме за секунда, чудейки се как да постъпим. Разбира се, имахме дрехи за дъжд, но повече ни притесняваше възможността от гръмотевици, за които вече си бяхме научили урока и нямахме никакво желание да наблюдаваме отблизо. Докато се опитвах да се обадя на Еви по телефона, забелязахме двама души да слизат от портата към нас, тичайки и наметнати с дъждобрани и решихме, че няма смисъл да продължаваме. Беше много трудно да се откажем толкова близо до целта, а и се притеснявах, че не мога да се свържа с Еви. Започнахме бързо да обличаме якетата и панталоните за дъжд, защото капките бързо се усилваха и в този момент чухме Еви да вика някъде над нас. Разбрахме се накратко, че слизаме надолу и буквално се затърчахме – дъждът стана много силен, на моменти обръщаше дори на ситна градушка. Наоколо нямаше укритие, така че нямахме избор освен да бързаме надолу. Дали от силния дъжд или от нашето притеснение, Ида се изплаши и се разплака, което допълнително внасяше напрежение. По разбираеми причини снимки от тези моменти няма 🙂
След десетина минути дъждът започна да утихва и премина в ръмене. В този момент видяхме една от най-красивите и вълнуваши гледки за цялото пътешествие – от околните склонове на планината, които до преди малко бяха напълно сухи, се спускаха десетки водопади от дъджовна вода. Беше неописуемо величествено! Със затаен дъх си казахме, че тази гледка си е струвала усилията по изкачването.
Небето над прохода се изчисти, но ние вече бяхме слезли много надолу, освен това част от дрехите ни бяха мокри (забавихме се с обличането) и нямаше начин да се върнем. Свалихме Ида от раницата, преоблякохме я, използвайки подръчни средства (за мой ужас се оказа, че няма сух панталон и импровизирахме, увивайки я в два бъфа) и продължихме да се спускаме към хижата. Еви ни беше изпреварила доста, така че се разбрахме да се чакаме направо на Malga Ombretta. Ние решихме да слезем не по пряката пътека, по която се качихме, а да минем през долината и географския център на Доломитите.
Ида заспа в раницата и след като се намерихме с Еви, спокойно се спуснахме до къмпинга, като пътьом изядохме по една купичка страхотна домашна сметана. Малко бяхме разочаровани, че не стигнахме до крайната си цел за деня, но времето остана променливо цял следобед и в крайна сметка преценихме, че сме взели правилното решение.
Прекарахме остатъка от деня в къмпинга, Ида си игра с децата от съседната палатка. Това семейство беше наистина страхотно, съжалявам много, че не се сетихме да си направим снимка за спомен. Брахме диви ягоди, гледахме патиците в малкото изкуствено езеро и ходихме на разходка до реката. Къмпингът е чудесен за отсядане с дете, мечтая си да се върнем там за по-дълго!
Май момента забравих да спомена, че във всички къмпинги, в които спирахме, боклукът се събираше разделно. Тук зоната за рециклиране изглеждаше така:
На следващия ден с тъга се сбогувахме с La Marmolada Caravan & Camping resort и Доломитите. Събрахме лагера, приспах Ида и към обяд бяхме готови да потеглим. Следващата ни спирка беше къмнпинг в Истрия, полуостров на крайбрежието на Хърватия, докъдето трябваше да изминем близо 350 километра.
Отново на път
Pineta Umag, Хърватия
Малко след като потеглихме към Хърватия, се сблъскахме с неприятен проблем – газта в колата ни беше на привършване, но се оказа, че зареждането на газ в Италия може да бъде доста трудно. Бяхме намерили приложение за телефон, което показва всички бензиностанции с газ, но за се оказа че на първата такава има специално работно време за колонката с газ (?!) и в момента е затворена. Следващата бензиностанция пък беше в обедна почивка в близките 2 часа и, въпреки че колонките с бензин можеха да се ползват на самообслужване с плащане с банкова карта, тази с газ отново не работеше. Леко изнервени, че загубихме време и Ида се събуди от последното спиране, продължихме напред на бензин.
Вече бяхме напуснали планината и малките пътища и скоро излязохме на магистралата към Венеция, а после се прехвърлихме на тази към Триест. На нея попаднахме в ужасно задръстване заради протичащ ремонт и на Ида ѝ прилоша, така че спряхме на първата възможна бензиностанция. Това беше един от най-неприятните моменти от цялото пътуване – беше много горещо, прашно и шумно, аз се опитвах да приспя Ида може би 40 минути в раницата, докато накрая тя се предаде и задряма. Прехвърлих я отново в столчето и потеглихме или по-скоро се затътрихме в колоната с другите коли. Поне бяхме спокойни, че тя спи и няма да ѝ стане лошо отново.
Минахме покрай Триест и след това влязохме в Хърватия. Къмпингът, който бяхме избрали – Pineta Umag, се намираше съвсем близо до границата. Пристигнахме ранната привечер и много изморени минахме през рецепцията, за да ни упътят къде можем да опънем палатката си. Оказа се, че къмпингът е доста пълен и малкото свободни места не бяха никак примамливи, но нямаше шанс да обикаляме и да търсим друго място, така че просто избрахме възможно най-доброто и разпънахме лагера. Ида беше свежарка след втората дрямка, ние изпихме по една бира и тръгнахме към брега да гледаме залеза над морето. Гледката беше наистина много красива, а Ида изпадна във възторг, че утре ще може да плува във водата.
Самият къмпинг обаче не ни очарова – местоположението му наистина е хубаво, защото се намира на брега, но през август е претъпкано с хора, над палатката ни нямаше сянка, а времето беше много горещо и страдахме от жегата. Санитарните помещения, макар и нови, не не се чистеха достатъчо често и в сравнение с къмпингите в Италия останахме много разочаровани от поддръжката на мястото като цяло. Бяхме решили да не обменяме куни (хърватската валута), тъй като предполагахме, че ще има магазин, в който ще можем да пазаруваме с дебитните карти и така и се оказа. Супермаркетът към къмпинга беше доста добре зареден, макар и скъп.
На сутринта с Ида станахме рано и се разходихме из къмпинга. Денят беше слънчев, а морската вода – толкова топла, че спокойно я пуснах да джапа в 8 сутринта! Като гледах щастливото ѝ лице, реших, че си е струвало да дойдем до тук, макар на нас тримата с Филип и Еви мястото да не ни хареса колкото очаквахме. Прекарахме целия ден край брега.
На следващия ден трябваше да пътуваме обратно към България и бяхме решили да тръгнем отново вечерта, след като Ида заспи за нощния си сън. Поради неразбирателство с персонала бяхме останали с впечатление, че можем да се изнесем по всяко време на деня, но се оказа, че не е така и до 14:00 трябва да сме освободили мястото на палатката. В резултат на това трябваше да събираме лагера в най-голямата жега, което беше много неприятно. Все пак успяхме за рекордно бързо време да натоварим колата и се преместихме на съседното плажче, близо до което можехме да паркираме. И тримата нямахме търпение да тръгнем, единствено Ида се наслаждаваше на морето и беше доволна и щастлива.
След като успях да я приспя към 20.00 ч. потеглихме. Пътят наобратно мина добре, Ида спа до сутринта с две кратки събуждания за кърмене, заради които спирахме. След като се събуди направихме една по-продължителна почивка на бензиностанция някъде по магистралата след Белград. На сръбско-българската граница се наложи да чакаме доста и се прибрахме вкъщи чак към обяд, много, много изморени, но и безкрайно доволни.
Това пътуване беше изключително преживяване за нас – прекарахме две седмици на открито, на различни, кое от кое по-красиви места, сблъскахме се с някои непредвидени трудности и извънредни обстоятелства. Почти година по-късно с огромно удоволствие си припомням тези моменти (дори и трудните!) и мечтая отново да изпитаме тази свобода и щастие, което ни донесоха Доломитите!
А ако все още не сте – ще се радвам да харесате Фейсбук страничката ни!
