Това е втора част от разказа за двуседмичното ни пътешествие из Доломитите. Ако искате да прочетете за подготовката, пътуването до Италия и междинната ни спирка в Словения, кликнете тук.
След кратко пътуване от Sobec в Словения, пристигнахме в Северна Италия и се настанихме в следващия къмпинг, в който бяхме избрали да отседнем – Tornerai. Къмпингът се намира близо до Forni di Sopra, малко градче във Фриули, част от автономната област Фриули – Венеция Джулия (Friuli – Venezia Giulia). Освен италиански, на повечето места населението в този район говори и фриулски език. Областта се състои от четири провинции, нашият къмпинг беше в провинция Udine, планинският регион Carnia, където се срещат Carnic Alpes и Dolomiti Friulane. Голяма част от планината в този район попада в границите на национален парк – повече информация тук.
Избрахме къмпинга основно заради локацията, която искахме да не е много отдалечена от първата ни спирка, за да не пътуваме дълго, и нямахме конкретни планове какво ще правим в района или какво да очакваме. Мястото ни изненада много приятно. Tornerai беше пълна противоположност на Sobec – съвсем малък и доста по-просто устроен, но пък много спокоен. Имаше една голяма постройка, в която се намираха душовете, тоалетните, пералнята и сушилнята и мивките за миене на чинии. До рецепцията имаше малък бар, от който си взимахме по нещо за пиене вечер, а пред него беше детската площадка, която Ида много хареса. Аз случайно се натъкнах и на цял скрин с детски играчки, предполагам завещани от къмпингуващите, и като добавим няколкото котки, които се навъртаха наоколо, Ида не скучаеше. Останалите посетители бяха основно италианци, повечето от които изглеждаха като пенсионери, дошли да си прекарат цялото лято на каравана. Разположихме палатката си на голямата зелена поляна със страхотна гледка към планината, а собствениците ни казаха, че можем да ползваме близкия навес. В първия момент ми се стори проблем, че нямаме сянка над палатката, но всъщност нямахме и нужда от нея, защото не се задържахме в къмпинга през деня. Повече за къмпинг Tornerai тук.
На следващия ден се отправихме към близкото градче Forni di Sopra, за да се снабдим с карта за този район на планината и да разпитаме за интересни маршрути в местното туристическо бюро. Картите Tabbacco, които ние ползвахме, обхващат целите Доломити, зонирани на квадрати – може да им хвърлите око тук.
След кратко обсъждане, избрахме за начало кръгов маршрут, започващ от самото градче, много близо до паркинга, където бяхме оставили колата си. Тук е моментът да отбележа, че всички туристически пътеки в Доломитите са маркирани с номера, а маркировката им е в един цвят – винаги червена. По този начин са отразени и в картите на Tobbacco. На пръв поглед може да изглежда объркващо, но всъщност е доста практично – на местата, където се срещат пътеките, има информационни табели и стига да разполагаш с карта, ориентацията е лесна.
Целта ни беше да се изкачим през Val di Suola, да стигнем Passo del Mus – проход, намиращ се на 2185 м. надм. височина и предлагащ много красиви гледки, и след като преминем през него, да се спуснем отново към градчето през съседната долина. Пътят ни минаваше и през една хижа – Rifugio Flaiban Pacherini, на която мислехме да спрем за обяд. Търсейки началото на маршрута, минахме през страхотен парк в края на града и се озовахме на асфалтиран път, който продължава нагоре в планината – оказа се, че първите 2-3 кимометра могат да се минат и с кола. Пътят завършваше с малък паркинг, от където вече хванахме пътека през долината и започнахме да се изкачваме нагоре по CAI 362 (това е означението на пътеката според номерацията, която споменах по-горе).
Скоро излязохме от горския пояс и се появиха характерните за Доломитите сипеи. Наклонът беше доста стръмен и напредвахме сравнително бавно. На последния етап Ида не беше в настроение да я носим и я оставихме да върви сама по пътеката (странно защо, на този преход тя най-много недоволстваше, въпреки че беше най-кратък – може би беше още изморена от пътя).
След около 2 часа ходене стигнахме до хижата и спряхме да обядваме и да разпитаме хижарите за маршрута. От кратката справка с тях и с един възрастен планински водач, който случайно засякохме отпред, преценихме, че се движим твърде бавно, денят напредва и няма да успеем да направим кръговия маршрут. Леко разочаровани, че не сме преценили добре времето, решихме да се спуснем обратно по пътя, от който дойдохме. За сметка на това пък останахме повече на хижата и се насладихме на спокойствието и красивата гледката наоколо, а освен това ни дадоха и готини идеи за следващия ден.
Връщането по пътеката мина бързо и безпроблемно. Заваля ни лек дъжд, докато ходехме в гората и ни освежи приятно (сетихме се, че изключително глупаво сме оставили един от входоведе на палатката отворен, но за щастие съседите ни в къмпинга бяха пуснали ципа, щом видели, че вали). Спряхме за кратко в парка, за да може Ида да се порадва на езерото и площадките за игра и после се разходихме в градчето.
Forni di Sopra не е сред най-известните туристически дестинации в Доломитите и атмосферата е доста спокойна. Останахме с впечатление, че основните посетители бяха италианци. Градчето е много красиво и живописно, и въпреки малкия си размер, имаше добре зареден супермаркет, джелатерия и страхотен магазин с местни сирена и вина. През зимата функционира и като ски курорт.
За следващия ден избрахме маршрут по препоръка на планинския водач, който срещнахме на хижата – да се изкачим през една от близките долини – Coston di Giaf – до превала ѝ, и по пътя да видим една от забележителностите на местността – Campanile di Val Montanaia – огромно скално образувание, приличащо на камбанария, кацнала на ръба над долината. Пътят отново минаваше и през една хижа – Riffugio Giaf.
Маршрутът започваше недалеч от градчето, оставихме колата на паркинга и избрахме да тръгнем по по-прекия път към хижата – стръмна пътека през гората (другата алтернатива беше черен път, по който се върнахме), носеща номер 346. Бяхме изненадани да видим на паркинга още две коли с българска регистрация, но колкото и да се ослушвахме, не успяхме да разпознаем сънародници сред хората, които срещнахме през деня.
Riffugio Giaf се намира на 1400 м. надм. височина и е лесно достъпна за всеки турист. Както всички хижи, които посетихме в Италия, и тази предлагаше топла храна, напитки и доста приятни условия за нощувка.
До Riffugio Giaf имахме около 50 минути изкачване, от хижата се откриваше гледка към крайната ни цел – скалисти сипеи високо между двата съседни планински склона. За да стигнем до там, трябваше да опишем широка дъга и да заобиколим стръмните места между хижата и последния участък.
На хижата спряхме за кратка проверка на пътя и продължихме нагоре. Още известно време се движехме в гора, а след това пътеката излезе на открито и започна да става все по-камениста, докато накрая теренът премина в сипеите, които бяхме видели от ниското. Ходенето по него беше по-трудно и изморително, но гледките наоколо си заслужаваха – гиганстки скални образувания бяха надвиснали от двете страни на огромната долина. Много сурово, но и неописуемо красиво! Подминахме известната Campanile di Val Montanaia и продължихме нагоре.
Стигайки до пoртата – Forcella Scodavacca, пред нас се откриха и гледките от другата страна – неочаквано по-зелени и меки. Намирахме се на малко над 2000 метра надморска височина. Преходът от колата до тук ни отне около 4 часа и решихме да се пробваме да продължим по стръмната пътека, която тръгваше от предела и се изкачваше до хребета вдясно от нас (341). След около 500 метра обаче теренът стана твърде труден и преценихме, че не е добра идея да продължаваме с Ида – имаше реална опасност да свлечем скали докато се катерим и слизаме. Седнахме да обядваме на единствената равна и зелена площадка наоколо – с площ не повече от 5-6 кв. м. и дори не свалихме Ида от самара – беше немислимо да я пуснем да обикаля по този терен. Хапнахме набързо с очи, вперени в невероятните гледки наоколо, и с огромно внимание започнахме да слизаме надолу към превала.
По-нататък слизането мина гладко и леко – брахме боровинки, спряхме на хижата за почивка и се прибрахме по малко по-обиколния път до колата. Целият преход беше около 8 часа, на Ида ѝ омръзна да я носим в самара и на последната част, която беше достатъчно равна и широка, я пуснахме да щъка край нас.
Прибрахме се изморени, но много доволни в къмпинга. Това беше третата ни и последна вечер в Tornerai. Припомняйки си пътуването, бих казала, че прекарването ни на това място бе най-спокойно и лежерно. Макар и най-впечатляващите гледки и преходи да ни предстояха през следващите дни, тук изпитахме простото удоволствие да не бързаме за никъде, да заспиваме и да се събуждаме с гледката на планината, да приготвяме сами храната си и да се наслаждаваме на вечерята с чаша вино, докато Ида просто тича по зелената ливада. Все още свиквахме с разполагането на палатката, готвенето на открито, оптималното подреждане на багажа в колата и други подробности, свързани с къмпингуването.
Ида определено хареса спането на палатка и се чувстваше щастлива и свободна. Опитът ни относно къмпингуването с дете до момента беше изцяло положителен 🙂
На следващия ден трябваше да се преместим в друг къмпинг, близо до Cortina d’Ampezzo – много известен алпийски ски курорт и домакин на зимната олимпиада през 1956 г.
Градът е много живописен и оживен и е заобиколен от всички страни от величествените склонове на Доломитите, а наоколо има толкова голям избор от места за посещение, че ние доста умувахме какво да изберем за ограничения ни престой.
Разказ за среднощното наводнение, което преживяхме първата вечер след настаняването си, кои от множеството забележителности на района успяхме да видим и за един 12-часов преход, извадил ни далеч извън комфортната зона, четете в следващия пост за Доломитите!
