Обичам октомври – месецът, в който Ида е родена, месец, който идва неусетно с първите жълти листа. Понякога се наслаждаваме на мекото усещане от последните топли лъчи за годината, друг път вали по цели дни, гледката към Витоша изчезва и София е сякаш затисната под мъглата и студа. Лятото е свършило, животът ускорява ритъма си и често ми се налага да се надпреварвам с времето – част от багажа от последното ходене на палатка още стои неразопакован, защото има толкова други неща, които запълват свободното ни време…
Октомври е последният месец, в който можем да се качим в планината преди там да настъпи зимата и затова се стремим да оползотворим всеки свободен уикенд. Тази година обстоятелствата се стекоха така, че не бяхме посещавали Пирин нито веднъж и бяхме твърдо решени да го направим преди края на сезона. Избрахме за целта прехода хижа Синаница, намираща се под едноименния връх и точно до Синанишкото езеро.
Синанишкият циркус е място, известно с красотата си и макар преходът до него да не е лек, ако предвидите нощувка на хижата, все пак е постижим както с бебе, така и с дете на възрастта на Ида, която скоро навърши четири. Повече за маршрута и за самата хижа можете да прочетете надолу в статията.
До там може да се стигне от две основни изходни точки – хижа Вихрен (до която се стига с кола) или гр. Кресна. Ние се спряхме на първия вариант, понеже преходът минава през сърцето на Северен Пирин и предлага гледки към върховете от Главното и Тодориното била.
Град Добринище и хижа Вихрен
Тъй като хижа Синаница е силно посещавана, се обадихме предварително да резервираме места – и добре, че го сторихме! За първата желана дата нямаше свободни легла, така че запазихме за следващата възможна. Решихме да тръгнем в петък и да преспим една вечер в Добринище, за да сме свежи и отпочинали на сутринта.
Очаквахме времето да е студено (беше почти средата на октомври) и приготвихме топли дрехи, включително ръкавици, шапки и по няколко чифта дебели чорапи за всеки от трима ни. Тъй като планирахме да се храним на хижата, взехме само малко опакована храна за междинни закуски. В петък следобед тръгнахме от София и без особени затруднения стигнахме Добринище, вечеряхме навън и след кратка разходка си легнахме с намерението да станем рано и да потеглим към х. Вихрен. Времето беше доста хладно, но небето бе ясно. От няколко години отсядаме в едно малко семейно хотелче в града и сме много доволни от него – къща за гости Гърбеви.
В събота осъмнахме под плътен слой мъгла, който малко охлади ентусиазма ни (не и този на Ида, де 😀 тя се събуди бодра и щастлива и дори изпя няколко песни на терасата в този ранен час). Закусихме набързо, натоварихме раниците на колата и потеглихме към Банско и оттам – към х. Вихрен, където щяхме да оставим колата. Малко след като излязохме от Банско мъглата започна да се разсейва и на места по горския път просветваше слънце, на което много се зарадвахме. Филип ни остави на хижата и паркира колата малко по-надолу по пътя докато ние с Ида обличахме по-топли дрехи за прехода. Хижа Вихрен се намира между върховете Вихрен и Тодорка и по това време на годината сутрин е в сянка, така че беше доста хладно. Ако идвате тук през летния сезон, имайте предвид, че има ограничения за придвижването на автомобили след Бъндеришка поляна и може да се наложи да оставите колата на паркинга до нея.
Хижа Вихрен – Муратово езеро
Потеглихме от хижа Вихрен около 10,30 ч. В първата част от прехода трябваше да прекосим Бъндеришкия циркус, минавайки покрай Муратово езеро, а след него да се изкачим до Бъндеришка порта. Ида беше дремнала малко в колата и беше свежа, вървеше бодро и дори обясняваше, че ще стигне самичка до края.
За този преход решихме да експериментираме със самара за носене, за да можем да съберем и багаж в него, но не се оказа много удачно и май ще бъде последният ни такъв опит. И двамата с Филип сме категорични, че ергономичната раница е за предпочитане на този етап, в който детето вече се придвижда доста активно и само́ и го носим само на част от прехода. Но да се върна към разказа 🙂
От хижа Вихрен нагоре към Бъндеришкия циркус тръгват няколко пътеки за различни крайни точки – х. Синаница, х. Яне Сандански и заслон Тевно езеро, които в началото се движат заедно – започва се с качване на няколко малки тераси, от които при ясно време се открива гледка към гр. Банско ниско долу. През тази сутрин в планината грееше ясно слънце, всичко в ниското бе покрито с мъгла и беше много красиво.
Скоро стигнахме до реката и моста, на който за пръв път се разклоняват пътеките – за да продължите по маршрута за х. Синаница трябва да подминете мостчето без да го пресичате и да продължите напред . Следват обширни поляни покрай реката. Тази част от прехода е равна, по затревен терен и е подходяща дори за най-малките ходещи деца като първа среща с планината 🙂 Местността е известна като Равнако и е много красива.
След около двайсетина минути стигнахме до първото по-стръмно изкачване. Въпреки че на доста места имаше камъни, част от които бяха мокри, Ида го преодоля без проблем. Спряхме към средата за кратка почивка и похапване, след което продължихме към Муратово езеро и около час и половина след тръгването от хижата бяхме на него. Ида беше изключително доволна, че е стигнала до тук съвсем сама, а и получи много насърчителни възгласи от останалите хора, които заварихме да си почиват край водата.
До тук маршрутът е много подходящ за сравнително лека еднодневна разходка, но имайте предвид, че по-малките деца едва ли ще успеят да преодолеят изкачването на собствен ход.
Муратово езеро – Бъндеришка порта – х. Синаница
Починахме си малко, след което потеглихме нагоре. Тук очаквахме стръмно изкачване и Филип качи Ида в самара на гърба си. Скоро тя задрема, а ние продължихме към Бъндеришка порта – седловината, свързваща Муратов връх със съседния вр. Дончови Караули. Тази част на прехода бе наистина по-трудна, стръмна и доста камениста. Оказа се, че ние сме избрали не най-удачната пътека (грешка, която поправихме на слизане), но след около час катерене достигнахме до портата. От нея се открива страхотна гледка към Тодориното било.
От Бъндеришка порта продължихме по синята маркировка за х. Синаница. Пътеката слиза към Спано поле – един от най-големите циркуси в Пирин и върви през него, придържайки се към най-горната му част. Релефът тук е доста по-мек и монотонен и за нас беше добра възможност отново да пуснем Ида да върви пеша. Пътеката е добре маркирана, а и личи отчетливо в тревата. Този отрязък ни изненада с дължината си – очаквахме, че е по-кратък и накрая дори леко се изнервихме, защото денят напредваше, а нямахме храна за обяд. Междувременно падна и мъгла, която скри гледките наоколо.
Достигнахме Синанишката порта малко преди 16 ч. следобед. На това място се разделят маршрутите за х. Синаница и заслон Спано Поле. Ние хванахме първия, превалихме портата и започнахме бързо да слизаме към хижата. Пътеката тук пак става доста стръмна, а и бяхме толкова гладни, че искахме да стигнем час по-скоро, така че отново сложихме Ида в самара. Скоро се откри прекрасна гледка към езерото, хижата и гората зад нея. Аз не бях стъпвала в тази част на Пирин и наистина останах без дъх – мястото е невероятно! След около 6-часов преход стигнахме хижата. Бяхме изморени и гладни, но много доволни.
Хижа Синаница и пътят наобратно
Хижа Синаница е най-високо разположената хижа в Пирин. За съжаление не бих казала, че е удобна за престой с бебе или малко дете за повече от една вечер – вътре няма течаща вода, санитарният възел се намира на около 200-300 м. от основната постройка, а стаите са общи. Но пък за една нощувка си заслужава 🙂 Гледката към езерото и билото на вр. Синаница е невероятна!
Общото помещение на хижата е приятно и сравнително просторно, а и храната не беше никак лоша. Ида беше доста изморена от прехода, но не пропусна да се сприятели с другите компании (нямаше други деца, но тя напоследък общува доста успешно и с възрастни). Вечерта наблюдавахме залеза над Кресна, а след това и красивото звездно небе – облаците се изчистиха и въздухът беше кристално ясен.
Ида заспа към 21 ч. и спа доста спокойно чак до сутринта – нещо, с което двамата с Филип не можехме да се похвалим поради хъркането на съседите ни по стая 😀
На другата сутрин всичко беше покрито с тънък слой скреж – сигурен знак за минусови темпретури през нощта. Закусихме набързо и около 9,30 ч. потеглихме обратно към хижа Вихрен. Имахме намерение този път да минем по алтернативен маршрут – през Георгийските езера и да заобиколим Муратов връх от другата му страна, но на едно място изпуснахме правилното разклонение на пътеката и решихме да не се връщаме. Тук няма да давам подробно описание на маршрута, маркиран е с каменни пирамидки и е малко по-труден за следване. По пътеката намерихме много боровинки.
Този ден Ида отново вървя доста като мина сама едно стръмно изкачване след тръгването от хижата, а после се спусна на собствен ход от Муратово езеро до колата. Изключително горди сме с нея <3 През изминалото лято се убедих, че усилията ни да събудим в нея любов към планината са дали резултат и се надявам този ентусиазъм да се запази и занапред. При първа възможност ще споделя в отделна статия за опита ни в планинските преходи с Ида – от бебе до сега. Ако смятате, че би ви било полезно, можете да ме насочите с въпроси в коментар какво бихте искали да прочетете 🙂
Встрани от пътя между Бъндеришка поляна и х. Вихрен се намира Байкушевата мура, за която се смята, че е на възраст над 1300 г. и е едно от най-старите дървета в света! Поради напредването на времето този път не успяхме да се отбием, но препоръчвам задължително да я посетите, ако имате възможност!
Ако все още не сте го направили – харесайте страницата ни във Фейсбук, където ви разказваме за всичките си пътувания и споделяме нашия опит 🙂
